Ден 9:
Уфф, отново ставане с часовник! Уж сме на почивка, а все трябва да ставаме рано. Закусихме пак в същото ресторантче, до градината с фонтанчето във вътрешния двор и потеглихме да гледаме още сеноти. Хванахме някаква маршрутка и отидохме на десетина километра от Валидол..ъъъ..Ваядолит искам да кажа. Беше рано, рано и нямаше още жива душа. Това беше и идеята: да можем да не се блъскаме с тълпи, а да сме в тези пещери само двамата. Те определено бяха далеч по-красиви от тази, която видяхме вчера. Едно на ръка, че нямаше мангали да се пличкат, но и водата беше абсолютно бистра. (може би точно заради това) Прелитаха лястовички и прилепи, гледахме корените на дърветата как се спускат от тавана на пещерата, чак до водата, преминавайки нещо като десет-петнайсет метра докато се доберат до живителната течност. Какво нещо е само природата, как си знаят, че ако продължават да си висят надолу, все по едно време ще достигнат целта си. Светлината се процеждаше от процепи в тавана на подземната зала. Само по няколко лъча пронизваха езерцето. Красота! Чуват се само хвъркатите, въздухът е приятен и хладен, изобщо – накефихме се. Ако искахме можехме и да се изкъпем, даже бяхме по бански, но не ни беше до това.
Отвън попаднахме на импровизиран мини-зоопарк с няколко клетки със сърнички, еноти, диви прасета, един крокодил и една много готска маймунка, която хранихме с фъстъци и я гъделичкахме по краката.
Обяд...къде мислите? Пак там. На каква мисъл ви навежда този факт? Предполагам сещате се – единственият ресторант, който ставаше за ядене беше именно този в хотела. След обилен обяд имахме нужда от почивка и докато дойде ред да освобождаваме стаята решихме да дремнем.
Легнахме...
Днес не валеше. Следователно: дааа. Оркестър, косачки, майстори, крещящи деца и учители, музики, и все този ужасен ритъм с едни гаднички тромпетчета, дето на 10тата минута бях готов да ида и да ги бия с тях по главите. Но най-интересното от всичко кое мислите, че е? Алекс спи като къпана, все едно слуша нежен дъждец, а на всичко огоре не обръща внимание на факта, че аз се опитвам да надвикам шумотевицата с телевизора! Е, изуми ме това момиче! Даже снимах с камерата звука и как тя си спи.
След един-два часа бяхме на автобуса към Чечен-Ица, или както му казвах – чеченци. Това е едно от най-известните Майски селища, пълно с пирамиди и стари сгради. Там пък се бяхме пренесли в сърцето на джунглата, Алекс – след сериозни проучвания – беше открила хотел направо насред дивото. За мое очудване, обаче, страхотен лукс. Стаите си бяха самостоятелни бунгалца с теракоти, модерни бани, климатици, но като излезеш отпред си заобиколен от палми, храсти, цветя и...пеперуди! Хиляди пеперуди! По пътечката минаваш покрай басейн с трамплин и стигаш до огромна хасиенда – стара колониална сграда, в която има малък скъп ресторант и фоайе, пълно с книги и снимки. (това е мястото, където отсядат звездите, които отиват да разгледат останките от майската цивилизация (та и ние там...).
Направихме си дълга разходка из района, възхищавахме се на огромните дървета и на това как не е останало нито едно местенце, незавладяно от растителност. От някакви стари арки и каменни стени бяха поникнали не само цветя и храсти, но и цели дървета. Много красиво. Като в приказка! И с тези пеперуди навсякъде...просто лудница. Отидохме до една стара и обраснала църква, която отвътре беше реставрирана, но фасадата й си стоеше като портал от миналото. Бяхме леко омагьосани от дивността на мястото, а и в нас си стоеше любопитството към тайнствения изоставен град, който щяхме да видим утре.
След разходката се поджасках един-два пъти на трамплина и си лежахме с Алекс до басейна, разглеждайки направените снимки и потъващи в замечтан унес. Докато...няма и десет минути след като се излегнахме сам сами до басейна, от нищото се появиха цели орди симпатични 200-килограмови американци, с още по-симпатичните си 250-килограмови съпруги. Беше вълнуващо да гледаш как водите на басейна стремоглаво хукват да бягат към канали и канафки под напора на веселите килограми на американците, да ги гледаш тях как един по един се струпват вътре, образувайки един нелицеприятен и неподхождащ красотата на околната природа компот от...сланина. Мммм... А звуците, тези весели звуци и писъци на плацикащи се чудовища, заглушаващи птиците и раздиращи покоя на момента, тази весела песен няма да ви описвам, тъй като днес вече ви изтормозих с шумове.
Ние двамата с блажена усмивка се спогледахме и като попарени зарязахме хавлиите и избягахме в бунгалцето си, което слава Богу, беше далеч от басейна.
След леко снобска вечеря, където Алекс не посмя да яде нищо освен салата, ‘щото си беше скъпичко, се отправихме към една изненада, специално проучена от нея без мое знание. Отидохме да гледаме звук и светлина в стария град на Чечен-ица. Чудесна идея! Сигурно ще кажете, че съм неблагодарник, затова предварително искам да благодаря на женичката си за желанието и старанието, но не мога да не опиша следното: здрач. Огромна, енигматична, тъжна пирамида. На 40 метра от нея, 30 пластмасови стола. Около 1 000 000 комара, 25 балъка с фотоапарати и деца и само двама нормални – ние. Тъдъъъън! Започва тайната, злокобна реч на разказвача, тадааа, светва един лъч към пирамидата, щрак, щрак, щрак – 200 светкавици и дъръдъръ уаааау. “Еста ес ла примера сивиласион. Еста ес Чечен-ицаааа!” и от там нататък, още хиляди подобни, вълнуващи думи на испански, светлини и светкавици. Ооп, да не пропуснем и бззззз, бзззз, бзззз..и от време на време – пляс, пляс, пляс!
Това представлява звук и светлина в това енигматично място. Мисля, че от светлината разбрах нещо, защото от звука хич! Не виня преводачката си, но хич не й се превеждаше на милата. “После - вика - ще ти разкажа.”
“Имало едно време (към XI-XII век) един народ, с изумителни познания по математика и астрономия, с най-точният от всички древни календари, с жестоки нрави и живот, отдаден изцяло на боговете. Те играели жестока игра на топка, в която губещият отбор бива пренесен в жертва, а най-голямото им игрище е именно тук. Пренасяли в жертва мало и голямо, най-вече за да омилостивят бога на дъжда. Построили пирамидата в чест на богът-змия – Кукулкан, като в основата на една от стълбите й има огромна каменна глава на змия. Всяка година, в дните на лятното и на зимното слънцестоене, точно в пет следобед, слънцето осветява страната на стълбата и създава впечатлението, че една горяща змия се спуска от пирамидата при хората. На двеста метра от тук пък има едно огромно сакрално “сеноте”, пълно с вода, където са хвърляли деца в жертва, и от което от сто години археолозите продължават да вадят златни богатства. Този древен народ почитал още орлите и ягуарите. Има сгради и в тяхна чест. За жалост цивилизацията била заслабена първо от ацтеките, а после довършена от конкестадорите.”
А какво ли би било Мексико днес, ако древните цивилизаци бяха продължили да се развиват? Ако нямаше конкестадори, колонизатори, мисионери и всякакви алчни европейци?! Нямаше ли да живеем в един по-интересен и разнобразен свят? Знаете ли, че местните продължават и до ден днешен да говорят майски език? Само че испанското робство е убило в тях всякакво желание за развитие и живот. Днешните маи просто си съществуват и карат колички за голф по плажа.
Така си говорехме с Алекс докато се прибирахме към стаичката си през тъмната прашна джунгла и се поплясквахме.
Лека нощ!
Ден 10:
Прекарахме сутринта в разглеждане на руините. Освен пирамидата, по която отскоро не можеш да се качваш, гледахме и игрището за топка, в което акустиката била такава, че ако шепнеш от едната страна, ще те чуят от другата. Видяхме замакът на хилядата колони, около който наистина има хиляда колони, изправени като войни; сакралното сеноте и много други – по-малки сградички. Беше завладяващо, докато не се напълни с туристи и търговци. Тогава си тръгнахме. Идваше ред на един от градовете на Юкатан, с най-развита култура – Мерида. (по моему – Мърда.)
Ще започна от жегата и задухата, през която мъкнах раницата ни бая докато намерихме хотела (Алката пак беше проучила и резервирала.). Предполагах, че просто минаваме през кофти места. Още нищо не подозирах.
Хотелът беше абсолютно средностатистически, но ефтин и с климатик, и телевизор. Оставихме багажа и хукнахме да търсим място за обяд. Ходехме из този най-културен град и лека полека се спичахме. Бедно, смрадливо, с едни гадни двуетажни къщички, прашно, с гадни малки магазинчета, в които цари хаос от дрехи по земята и все едно си на закрита сергия...потърсихме един от ресорантите, описани в книгата за Мексико като “топ 3”. Ще цитирам какво съм писал в записките си: “Обядвахме в лайно, ядохме лайна”. Моля да ме извините за езика, ама аз по-кофти място, с по-гнусна храна и по-отвратително обслужване не съм ял. Алекс много ми се смя как критикувам и мърморя, но това е положението.
В този град едно от задължителните места беше историческият музей. Да. Той беше интересен. Гледахме скъпоценности, намерени в сакралното сеноте, как маите са си пристягали главите, за да им променят формата за красота, също и какви животни са бродели по тези земи в праисторически времена. Беше много интересно.
На връщане в ужасната жега минахме през много прашни улички и се наслаждавахме на промяната на миризмите от пот, на прах, на ефтини парфюми, на кожени обувки, на кебапчета (които готвят на едни скари точно покрай улицата, където минават милиони коли и опушват, и опрашават всичко), на изгорели газове, кеф! Скрихме се в хотела и излязохме пак чак за вечеря в ресторант – “Къщата на Фрида Кало”. Там бяхме само ние и още една двойка. Не бяхме гладни. Гледахме картините по стените. Купихме си една репродукция на авто-портрет на Фрида. Пихме текила и тръгнахме. Минахме през площада, където беше пълно с млади хора. Това ни напомни за България и леко ни натъжи и носталгизира. Мерида ни хареса повече по тъмно, отколкото по светло. Но така или иначе, когато планирате екскурзия из Мексико, спокойно можете да го пропуснете.
Лека нощ!
Ден 11:
Ставане както си му е реда за почивката в няк’ви 7-8 часа и пак мъкнене на багажи до автогарата, ама то не била тая, трябва друга, таксита, работи, автогарата една смрадлива; час и половина чакане, Алекс ме разби на шейсет и шест на карти, изпихме едно голямо шише вода докато чакахме; автобус; дрямка; разговори; разглеждане на снимки; мечти как ще си вземем Буда като се върнем, планове и по едно време в автобуса:
- Пикае ми се!
- Абе как бе, жена? Къде сега? Пътуваме!
- Не мога, полудявам.
- Говори с шофьора!
Оня вика, няма как – 20 минути поне. Ама беше едно превиване, едно скимтене, едно “не издържам”! И се кукна при шофьора и му дудне и му виси на главата. По едно време автобусът спря пред една барака, на която пише Pepsi. Значи трябва да има тоалетна. Алекс изхвърча и всички нея чакат. Връща се след пет минути, ухилена до уши. Слушайте разказа:
“Слизам аз, отивам в магазинчето, там едно детенце. Питам го за тоалетна, а то извика майка си. Тя казва – нямаме тоалетна тука. Аз викам, много е спешно положението и й давам един долар. Тя ме извежда на двора пред къщата си и ми вика ей тука, на земята. И после ме пита, ама по голяма нужда, или по малка? Аз и казвам – по малка, по малка, споко. Тя се успокои и ме остави да се изпикая на двора й.”
Голям майтап! Александра, Александра! Подписа се ти на двора на горката мексиканска женица.
Стигнахме Селестун. (какво им става на теси мексиканци с тези имена, не знам ама аз все си правя асоциации: “Абе къде караш бе, селестун със селестун такъв!” или пък “Така си цапнах селестуна като се изправях, че щях да падна.”)
Половин час не можем да намерим работещ уличен телефон, за да звъннем на хотела и да ги питаме къде да ги открием. Най-накрая се свързахме. Щяха да пратят човек да ни вземе от центъра на “града” или по-точно същото прашно село, като първото което видяхме.
Докато чакахме си купихме от едно пазарче страшно вкусни банани, дълги около 5-6 см, за които - до колкото помня - баща ми каза, че се казват “маймунски банани”. Дойде едно момче с микробус и ни изведе от града. Хотелът се намираше на 15км от града, съвсем в дивото и отново на брега на морето. Този път на западния бряг на Юкатан.
Селестун е природен резерват на Мексико, пълен с животни. За жалост, преди години от тук е минала болест по палмите и ги е избила всичките. Останали са тук таме по някои незнайно защо оцелели високи дървета, но като цяло природата приличаше на степ.
Хотелът беше подобен на първият. Като си правехме резервацията, Алекс беше казала, че иска най-романтичната стая, та бунгалцето ни отново гледаше към плажа. За жалост, без висока растителност мястото беше някак голо, но ние пак се кефехме. Стаята си беше хубава и уютна, пак с хамаци на верандата. Тук цветът на водата беше почти зелен.
Прекарахме следобеда на плажа. Подрямахме, почетохме, послушахме музика и си направихме огромна разходка по брега и сигурно за час и половина не видяхме жив човек. Само отвреме навреме по морето минаваха риболовни лодки. Всичко останало пясъци, храсти, мидички, пеликани и зелените води на Мексиканския залив.........
Гледахме залеза от хамаците си и се дивяхме на гамата от оранжево, жълто и червено, изписана върху самото слънце.
Ресорантът беше отново към хотела. Много ясно. То нямаше нищо наоколо. Точно сядаме ние на масата и вземаме менютата, при нас идва усмихната собственичката – мила жена – и ни носи бутилка червено вино с думите “Честит меден месец!” опааа, ами то не ни е меден месец, но ни е годишнина от сватбата...лек смут... “Ами тогава, честита годишнина!” фууу, ама и аз имам една голяма уста! Добре, че не си взе шишето! На нас на медения ни месец в Гърция нищо не ни дадоха, има си хас сега да пропуснем авантичката. Пийнахме бутилката. Много се изкефихме. Беше чудесен жест. Меден месец или не, цяла бутилка вино беше доста голям подарък.
А дойде и моментът, в който опитах най-лютото нещо през живота си. Един сос, в който си топнах парчето октопод (Селестун се слави с улова си на октоподи, който е строго регулиран и не води до намаляване на популациите им. От там се изнасят октоподи по цял свят.) и десет минути след това все още не можех да говоря, както и едвам дишах. Честито! Мисля, че опитах най-лютото нещо в света! Алекс даже отиде до стаята да вземе камерата, за да заснеме паметния момент.
След вечеря играхме на пинг-понг. Имаше и маса за билярд, но скачащото из целия ресторант топче ни се стори по-забавно. Много се бяхме развеселили след виното и направихме шоуто на целия ресторант. Ама го гонихме между масите, зад бара, та чак из кухнята това топче. Голяма игра падна! Много сме добри!
Като се върнахме в стаята, аз се проснах пиян и изморен на едното легло, а Алекс безрезултатно се опитваше да ми привлече вниманието към другото. След около пет минути погледнах към него и видях, че е цялото посипано в розови листа! Помислих, че тя ми е направила изненада, но се оказа, че от хотела бяха направили още един жест за “младоженците”. Да са живи и здрави! Тя го беше видяла като се беше връщала за камерата и едва бе издържала да не ми каже, за да се изненадам и аз. Наистина много мило.
Лека нощ!
Ден 12:
Закуската беше включена към цената на стаята. Бай Ганьо много обича така. Като не се плаща е най-добре. Та, разчитам аз на мойта испано-говоряща съпруга да ми поръча омлета със скариди. Знам, че за закуска е малко тежичко и не си отива с кафе (а не ми беше до бира в 7 часа), но пък е едно от най-скъпите неща на менюто, значи трябва да е хубаво.
Поръчва ми тя закуската и след дълго чакане пристигат яйца на очи с боб и бекон! Аз я изглеждам недоверчиво, тя извиква сервитьорчето и пита какво е това, за да научим и двамата с учудване, че тя това ми била поръчала. Ееех, знам си аз, че никак не е зле, че за престоя ни в Мексико понаучих доста испански. Някак си ми беше лесно. На всички казвах, че ги разбирам какво ми говорят, но не мога да им отговарям. Само че, за другия път дано се науча сам да си поръчвам храната в ресторанта.
Отделих бекона, въздъхнах, и си изядох яйцата...с кафе...ммм!
Дойде време за целта на посещението ни до Селестун. Специално за това бяхме отишли до другата страна на Юкатан. И ето го! Моментът настъпваше!
Момчето дойде да ни вземе с едно минибусче, закара ни до лодката и потеглихме покрай брега на юг – в ненаселените части на резервата, към устието на реката, вливаща се точно там в Мексиканския залив.
Първо видахме на едно островче корморани, пеликани и мънички чайки. После над нас прелетя орел-рибар. Във водата се виждаха огромни морски игли – дълги по 20см.
Спряхме от другата страна на реката. Слязохме. На брега весело ни махаха рачета с по една огромна бяла щипка, пригодена за привличане на женските. Намирахме се в така наречената “вкаменена гора”, представляваща изсъхнали, но извисяващи се дървета, като черни плашила, набучени в крехката пясъчна почва. Изсъхнали са, защото в някакъв момент притокът на прясна вода секнал - я от земетресение, я от нещо друго - та в корените им останала самосолена вода. Умрели, но останали да си стърчат заради огромните си коренни системи.
Като погледнеш навътре в сушата се виждаше ниска гора, с наместа извисили се значително по-високи дървета. Те показват наличието на прясна вода. Затова им е толкова лесно да порастнат, а останалите, завалийките, се мъчат в солената вода да порастнат колкото тях, ама нали знаете, че солта е вредна, та ето доказателство.
В една локва на земята Алекс намери малко животиче и попита водача ни какво е. Той каза, че тези същества са живяли на земята от, мисля 3 милиона или милиарда години. Сигурен съм, че сте виждали снимки на отпечатани фосили от такива животинки с тяло твърдо, щитообразно тяло и дълга остра опашка (това беше мъничко, но ако разгледате снимките, ще видите същото, но голямо към 50см, което бяхме намерили умряло на плажа).
Земята на която бяхме стъпали беше много крехка. Екскурзоводът каза, че всичко наоколо са плаващи пясъци и подземни пещери. Като стъпвахме по пътечката, всичко се друсаше. Бяхме развълнувани. Не сме виждали ние такива неща преди.
Обратно на лодката и нагоре по реката. Гледахме едни хора до кръст във водата, ловяха скариди. Други пък, събираха раци покрай брега. На няколко стотин метра нагоре по течението, под един мост, до една от колоните му се беше излегнал и си почиваше...
...
КРОКОДИЛ!!!
Бягааай!
Спокойно, той спи през деня!
Ня 20 метра от него рибарите си шетат. А той – към три-четири метра дълъг – си лежи необезспокояван. Каква красота! И колко странно! Вътре в себе си винаги съм си мислел, че такива животни се виждат само по телевизията, и в зоопарка. Но ето го той къде си стоеше на три метра от нас, насред реката. След поредица от снимки и възклицания продължихме напред.
Скоро стигнахме. Лодкарят спря двигателя, за да можем да ги чуваме по-добре, а и да усетим покоя на момента.
И ето ги и тях - грациозни, спокойни, царствени - си крачеха из реката и издаваха приглушени звуци. Най-розовите в целия свят...фламингота!
Една от най-големите популации в света!
Тук имаше няколко хиляди, но през размножителния им период се събират към 50 000.
Беше толкова красиво! И двамата с Алекс занемяхме. (като си гледахме филмчето от камерата oстановихме, че сме ги снимали към 15-20 минути без да се усетим, че нищо не се случваше) Гледахме и се наслаждавахме. Задавахме въпроси на водача си, радвахме се на изяществото и крехкостта на природата. Беше величествен момент.
Оказа се, че не можем да продължим нагоре по реката, защото там сега бил размножителния период на някакви птици, които ако уплашиш, си зарязват гнездата и никога не се връщат там. Представяте ли си колко лесно човек може да разруши баланса в природата! Просто с присъствието си. А какво остава за всичките безмозъчни действия, които извършваме? Някой чуди ли се все още защо има глобално затопляне?
Следващата спирка беше “окото от вода” където в едно заливче, насред солената вода изпод земята извираше прясна. Двете са с различна плътност и не се смесват странен ефект. Получава се нещо като мъгла във водата. Имаше много рибки, уникални само за това място. Къпахме се в бистрата, кристална вода. Беше освежаващо в горещия ден.
На връщане видяхме няколко изхвърлени край брега риби балон. Рибарите ги хвърляли, защото не ставали за ядене.
Задавахме още стотици въпроси на водача си, който беше главният биолог на резервата – начетен до безкрай. Показа ни колекцията, която беше направил от местни насекоми. Имаше изумителни гадини. Гигантски горски хлебарки, например, които той каза, че са най-добрият показател за една здрава гора. Ако тях ги нямало, това бил първият знак, че нещо не е наред. Имаше един бръмбар, който ако ти ухапе палеца на крака например, можеш да го загубиш за няколко минути, защото ти инжектира смилаща течност. Имаше череп на делфин, броня на броненосец, кости от ягуари и пуми...все неща, които е намирал той из резервата. Много ни беше интересно.
...
Та така. Прекарахме остатъка от деня в размисли за красотата на планетата ни и за глупостта на хората, които я рушат без грам умисъл.
Играхме още много пинг-понг, билярд, разхождахме се по плажа и все така блажено си почивахме до величествения залез.
Лека нощ!
Ден 13:
След като най-после опитах омлета със скариди и си облизах пръстите, си хванахме автобуса и пътувахме дълги часове обратно до източния бряг. Там отново на кораба и до Исла Мухерес – осров, близо до Канкун – всеизвестният мексикански курорт, който ние нямахме желание да посетим, защото е символ на американска разпунатост, пошлост, пазаруване, пиене на маргарити и разхождане по хавайски ризки или тениски с надпис “Аз съм скромен турист, с голям...”.
Не, благодаря!
Та към пет следобед бяхме на острова. Намерихме си пеша хотела, бяхме много доволни от цената и от обстановката. Открихме супермаркета и вечеряхме по студентскому с това-онова. Ами бяхме се поохарчили хич да не е. След храна, кратка разходка и...
Лека нощ!
Ден 14:
Денят започна с посещение на развъдника за гигантски костенурки, където Алекс въпреки забраните си вреше ръката да ги милва в аквариумите и се радваше като дете. Все око да пипне бе! Имаше и рифова акула, но макар че я подканях, нея не пожела да пипа.
После много дълго си търсихме плаж.
Водите отново бяха тюркоазено сини, пясъците отново бели, но всичко беше опустошено от ураганите. Навсякъде тонове изкоренени дървета, цели плажове от изхвърлени водорасли, потрошени изоставени къщи и прекършени палми. Тъжна гледка, защото водата беше с неземно красив цвят и се получаваше грозен контраст.
На места хората се бяха постарали да поправят всичко и имаше прекрасни плажчета, но си бяха към хотелите.
Минахме през един хотел, който направо ни спря дъха. С огдомни прозорци, гледащи направо в Карибско море, с басейн, от чийто ръб сякаш започваше морката вода. Красота! Рекохме да останем, па попитахме за ценичката. Скромните $600 на вечер ни се сториха бая, та си продължихме по пътя.
Най-после стигнахме един чудесен плаж, с барче и мини-ресторантче, с чадъри и бистри води без водорасли. Останахме на него.
За около 20 минути бяхме на седмото небе. Донесоха си ни биричките, гледахме водата, като влезеш вътре, още на два метра те наобикалят стотици шарени рибки. Почти като циганчета на главната. Само че те не “пет стинки”, а храна чакат. Ама ние пържените картофи свидливо си ги пазехме за себе си.
Гмурках се. В дълбоките 3-4 метра сини води се чувствах все едно че летя, а около мен рибки, рибки, рибки! Разказах на Алекс и май я понавих да опита и тя да се погмурка с мен. Сложи и тя плавниците и потеглихме. Първо само по плиткото, където може да стъпи, после на леки забежки пъм по-дълбокото, при което тя е прикрепена така за мен, че добре че имам шнорхел, иначе да не четете пътеписи сега. Малко по малко се отпусна и само се държахме за ръце, защото видя, че разликата в плуването на плитко и дълбоко е никаква. Престрашихме се да отидем до единствения корал, останал жив след ураганите. Гледахме рибките, един пеликан пък, кацнал на някакъв стърчащ кол, ни гледаше нас отгоре невъзмутимо. Видяхме в пясъка лобстър (омар), реехме се из водата и се кефехме. Алекс най-после се пусна от мен. За първи път посмя да плува самичка на дълбокото! Мисля, че така прекрачихме сериозна граница по пътя към бъдещите гмуркания.
Тя беше в екстаз как не я било страх, хвалеше се и се хилеше.
Цялото настроение беше леко разтърсено от веселият, симпатичен мексикански катун, които се изсипа точно на съседния шезлонг. Около четири възрастни с десет деца и най-зверската врява на света! Това, че всички имаха общо два шезлонга не им пречеше. То не бе изкарване на морски звезди на сушата, то не бе бой, караници...ужас! А и заваля! След още една порция рибни такота се ометохме, но даже и двата часа, които бяхме там осмислиха деня ни.
Остатъка от следобеда се мотахме и надвечер гледахме залеза от едни невероятно красиви (но и доста населени) плажове. Говорехме си каква ли красота би била на това място ако нямаше всичката тази цивилизация. Но и така си беше прекрасно!
Вечеряхме в романтичен ресторант на свещи. Чудесна последна вечеря и последна разходка.
Ааах...
Лека нощ!
Ден 15 – последен:
Кораби, автобуси, летища...в тоалетната мексиканчето пак ми поиска бакшиш. Аз му благодарих за вниманието и си тръгнах. Изхарчихме си последните пари за по един хамбургер. Нямаше как да съм щедър!
Извод: Мангалчето в тоалетната на “пристигащи” прави повече пари от това на “заминаващи”.
И така, зашеметени от контрастите на тази страна - от прекрасната й природа, безмилостно унищожена от ураганите; от древната култура на местните, зверски смачкана от конкистадорите; от бедните им колибки и хай-тек телевизорите им; от немотията и безразличието им към нея; от непретенциозните дървени стаички на брега на морето и стържещите небето хотели на Канкун - си ядяхме ние двамата хамбургерите на летището, разделяйки си една биричка и си казахме, че чувството, с което си тръгваме е точно такова. Хем ни е втръснало от почивка и нямаме търпение да се върнем към цивилизования свят, хем никак не ни се връща към ежедневието и работата. Но важното беше едно: че се бяхме докоснали толкова близо до себе си и един до друг, че дори и нищо да не бяхме видяли, чувството само по себе си беше безценно! Бяхме “неразделки” за цели 15 дни и нощи!
Дано и вие сте го усетили!
Лека нощ!
