Прочетен: 1207 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 31.10.2008 10:43
Ден 1:
Лодкарят караше като луд. Така здраво ни мяташе нагоре-надолу по вълните, че ми настръхваше косата да се тревожа за това, че целия ни багаж ще се намокри, барабар с камерата ни и фотоапарта, който взехме назаем от Ицо. Да не говорим, че хич не ми беше до преобръщане с лодка. Бяхме летяли сума ти и часове, бяхме се дундуркали в един минибус още часове...просто не ми беше до повече премеждия. Алекс зад мен се кискаше като ненормална и още повече ме объркваше – аз ли съм пъзльото или тя не си дава сметка за това, че това ми ти мексиканче, което в Бг бихме объркали с циганче, е набичило газта на лодката и ни тресе толкова здраво, че ако стигнем живи и здрави, трябва да правим курбан. Имаше моменти, в които за около 2 секунди бяхме във въздуха между две вълни. Таман изстреляни от първата, забиващи се с пълна мощ във втората.
Така и не знам как стигнахме. Наближаваше залез слънце. Бяхме се отделили от полуостров Юкатан и вълните в заливчето на о-в Олбош стихваха. Растителността беше дива. Водата изглеждаше мръсна като на пристанище, а дърветата по брега бяха полегнали както в по-голямата част от пътя ни до тук. Като ни стовари на брега живи и здрави, момчето ни каза да чакаме, че таксито трябва да пристигне до няколко минути. Улицата беше прашна, а околните сгради изглеждаха трагично. По-късно Алекс щеше да ми каже “представяш ли си тая порутена къща ако ни беше хотела, а това отпред – плажа!”. Ако беше така, отдавна да съм преплувал обратно до Лас Вегас. И не се очудвайте, че гледам така на нещата...
Първо още във Финикс, през където летяхме към Канкун, на летището се държаха с нас като малоумни; като си му е реда, на сутринта преди тръгване бяхме спали по 1-2 часа и бяхме криви и изнервени. Дори си се смеехме как не пропускаме пътуване, в което да не се караме в началото. После в самолета не можахме никак да спим. Лесно е да ти докривее.
На летището в Канкун настроението се беше покачило вече. Едно на ръка, че минахме без проблеми митницата (българчета сме. Свикнали сме да се тревожим ще ни пуснат ли), второ, че имаше едно много сладко кученце, което с един полицай душеше на всички багажите и откриваше ако има храни в тях (забранено пренасянето на храни), и трето, че като отидох до тоалетната и си измих ръцете, едно мангалче ми подаде салфетка да си избърша ръцете. Аз му благодарих, а то хич не ми и прие благодарностите, а извади шепа долари от джоба, показа ми ги и вика “тип, тип”, сиреч – бакшиш да му дам, щот’ ми подал салфетка.
Та смяхме се с Алекс, после ни чакаше един чичо с табелка с имената ни, написани правилно, качи ни на микробуса си и потеглихме към Исла Олбош.
Отначало разменихме десет думи с шофьора, а после настъпи приятна сконфузна тишина, която трая 3-4 часа. Бяхме доста изморени, а той беше набримчил климатика в лицата ни и макар че му казахме, пак си умряхме от студ, а на всичкото отгоре местата, през които минавахме ни изумяваха.
Природата беше като пометена. Потрошени дървета навсякъде. Изсъхнали гори с тук там някое останало зелено клонче, всички дървета полегнали на една страна. Тъжна картинка. Чудехме се защо и отговорът дойде от шофьора: “Ураганът...-вика- след него нищо не остана здраво. Две години по-късно природата все още хич не може да се съвземе.” Та цялата растителност на полуостров Юкатан изглеждаше така. Тъжно и апокалиптично.
Но пък да ви разкажа ли за селата? Както си карахме по пътя, избихме по един черен път, по който се друсахме зверски. С Алекс се спогледахме, но това как да е. По-страшното беше, че минавахме през такива съмнителни цигански махали, че едно такова чувство на съмнение пак взе да се прокрадва у нас. Абе тоя човек ако реши тук да ни спре и обере, и да ни зареже насред пътя, ще ни изядат с кокалите, и сигурно ще мине доста време преди някой да разбере. В тези селца не става дума за къщи! Това, в което живееха хората беше като едностайни тухлени постройки с нищо освен по един – два хамака вътре.
Макар че по-късно щяхме да установим, че това е типичното жилище за местните, в този момент това ни се стори сравнително тревожно. Е, разгеле, по едно време излязохме на нормален път. Размина ни се! Пфу!
Истината е, че макар, че си бяхме платили $160 за транспорт от летището до хотела, шофьорът беше решил да спести някой лев отгоре, та вместо по платените магистрали ни прекара през най-черните пътища – типична тарикатщина, с която ще се сблъскваме и занапред. Искам само да отбележа, че на връщане с даже по-далечна финална дестинация, платихме общо $26 за междуградски автобус, с климатик, филм и без друсащи пътища. Става ясно, че сме били обрани посред бял ден и то доброволно сме си наели планднешки обир по интернет, но е факт, че иначе ако нямахме осигурен транспорт, далеч по-трудно бихме се справили сами да достигнем до този далечен остров.
Но да се върнем на Олбош. Вече към 10 минути бяхме чакали таксито, когато се появи бодро петшеснайсет годишно момиченце с количка за голф, каза ни да се натоварим и запрашихме през същия тип село с тухлените кубове, мръсните дворове и учудените физиономии на местните, които ни гледаха, все едно сме извънземни. Остави ни момичето пред един дървен портал.
Може би реално съществуват такива портали, които могат да те прехвърлят през времето и да те телепортират в пространството. Мисля, че мексиканците са достигнали до тези напреднали технологии, защото с прекрачването през портала се озовахме в нов свят.
Усмихнати момичета ни посрещнаха с освежителни лимонади от зелени лимони, намирахме се пред една кокетна дървена сграда, с чудесно излгеждащ ресторант, с много снимки и картички от района, на които имаше китови акули, и невиждани пейзажи.
Поведоха ни към стаята ни. Минахме по пътечки от мек бял пясък, между сгушени дървени бунгала със сламени покриви; покрай малък басейн с бар залепен до него и бар-столчета направо в басейна. Хммм.
Стигнахме и до нашето бунгало, което беше на първа линия, точно пред плажа. Но нека преди да ви разкажа какво се виждаше пред нас, да влезем вътре.
Мрежа за комари се спускаше над леглото, което беше точно в центъра на кръглото бунгало. Зад леглото стаята беше преградена със стена (както изглежда знака “влизането забранено” не му помня номера вече, ама нали се сещате оня – червения, с бялата линия по средата. Ами бялата линия би била стената, а от двете й страни са леглото и мивката.). Навсякъде мидички, покривът – бамбуков. Уют и спокойствие. Пред отворената врата се люшкаше хамак, до който пък можеш да се излегнеш на нещо като външно легло или широка пейка. И да се взираш, и да се дивиш. Сламени чадъри хвърляха дълги сенки върху няколко меки шезлонга и тъмнееха върху белия плаж. Мексиканският залив, окъпан в цветовете на залеза, се ширеше пред нас, морето беше като огледало, а над него се рееха пеликани, взираха се в плитките води и се стрелваха като видят някоя рибка. Е. Спрете за момент, поемете дъх и усетете аромата на морето и невероятността на картината точно на прага ни.
...
Усмивките ни бяха от ухо до ухо. Хвърлихме раниците, отидохме до водата, пясъкът беше толкова ситен и мек, че сякаш вървяхме по прах (което има и своите минуси. На някой все им се струваше, че им пресъхват краката. Няма да издавам на кои), Карибско море беше топло и плитко. Залезът – неописуем. Излишно е да търся думи.
Вечеряхме в чудесния ресторант, аз пих две бири и се напих. Легнахме си към девет. Бяхме безкрайно щастливи и изморени.
...почивката едва започваше...
Към два сутринта се събудихме. Алекс – с главоболие, а аз със странно прекрасно чувство на щастие. Не ми се спеше. Исках да будувам и да си разсъждавам. И докато си лежахме така, утихнали, разбрахме какво ни е събудило. Покрай стаята ни, направо по плажната ивица, минаваше една претрупана с местни количка за голф. Биеха един тъпан и пееха. Сигурен съм, че са били наясно, че по цялата плажна ивица има бунгалца със спящи туристи, но предполагам, че целта е била именно да ги събудят и да им изнесат цяла програма от песни и барабанене. Така или иначе, на мен ми се стори много романтично. Нито за миг не се подразних. Не е ли учудващо това? Нямаше и помен от нервите, които обикновено троша, когато някой вдига шум докато спя. С Алекс си казахме колко е различно всичко. Аз й разстривах главата и си мислех как бързо може човек да прекрачи от стреса на работата, от нервите за това как те командват идиоти, от глупостите, за които се изумяваш, че се тормозиш, в настроение на пълно сближаване със себе си. С човека, който всъщност си, с любовта си, мечтите си, радостта си. РАДОСТ от живота!
За жалост, когато пиша това, си представям с едно недоверие, че наистина така съм се чувствал. А истината е, че тогава знаех, че един ден няма да вярвам на спомените си. Но тази нощ беше някак вълшебна.
Лека нощ.
Ден 2:
Алекс направи няколко безуспешни опита да ме събуди. Бях скапан. Към девет и половина станах само защото на бай Ганьо му боде под възглвавницата мисълта, че не трябва да изтърве безплатната сакуска, която сервират до десет. А и, напълно в мой стил, трябва да отидем в 9:55.
Закуската беше супер, но това, което предстоеше беше неописуемо.
Цвета на водата беше един от най-прекрасните, които съм виждал. Не знам със сигурност на кое се казва лазурно, но това млечно синьо-зелено прозрачно море ме плени! Отидох на самотна разходка из плитката до кръста вода да гледам пеликаните, чаплите и рибките; сгушените бунгалца по брега и палмите. Алекс отначало остана да се пече, но след като изпитах почти замайващото чувство на единение и му се насладих, я извиках и тя се присъедини на разходка из водата с мен.
Прекарахме целия ден така. Пекохме се, слушахме музика на плажа, гледахме невероятната гледка и се смеехме, говорихме си как не можем да погълнем красотата на момента и в същото време бяхме напълно потънали в него. Пихме бирички, люлахме се по хамаците на плажа и пред нашата стаичка, ядохме вкусна мексиканска храна, спахме, аз правих опит да се гмуркам, но дъното беше толкова безупречно равно, чисто и пясъчно, че нямаше даже и водорасли, които да гледам. Рибките, които минаваха, морските игли и скачащите над огледалната вода рибки можех да гледам и без да се гмуркам, та бързо се отказах.
Следобеда пихме коктейли в басейна и си говорихме с едно местно момче, което ни разказа как работи по 14-16 часа на ден и това е прекрасна работа, защото се среща с хора от целия свят. Ние, разбира се, бяхме първите българи, които вижда. За България си нямаше и представа.
На залез си направихме разходка по плажа. Минахме през няколко полуразрушени от ураганите сгради и се чудехме на контраста между прекрасната природа и грозните порутени останки от човешка суета – да имаш хотел на самия ръб на морето. Явно липсата на предпазливост беше безмилостно наказана от природата.
Растителността на острова се състоеше от ниски храсти и тук-таме стърчащи палми. Т.е. нищо интересно. Но ние не сваляхме поглед от морето, пеликаните и червеното слънце, потъващо в позлатената от светлината вода.
Отново момент на безвремие, радост и даже лека тъга. Тъга от невменяемостта, с която посрещаш нещо толкова красиво. Не знаеш как да реагираш. Мълчиш и все едно се давиш, защото красотата те залива отвсякъде, а ти можеш да погълнеш само минимална част от нея. Държахме се за ръка, седнали на една от порутените огради и изпратихме замечтано слънцето.
...
На връщане към хотела ни спря един човек и ни пита дали искаме утре да отидем да се гмуркаме с китовите акули. Аз бях мечтал за това изживяване откак разбрах, че ги има в тези води, но знаех, че не е точния сезон. Затова го попитах как така са тук, а той каза, че сезона се определя от правителството и няма връзка с това там ли са или не акулите, а с това събират ли се данъци за тези мкорски екскурзии или не. Каза, обаче, че може да отнеме към пет-шест часа докато се върнем обратно, та затова се отказахме, спомняйки си как бяхме се отегчили на шест-часовото пътуване с кораб във Фиджи.
Вечерта отидохме до селото и вечеряхме в най-реномирания ресторант с пластмасови столове, с цвят почерняло бяло и лепнещи мушами вместо покривки. И макар храната да беше ок, решихме, че утре пак ще си ядем в ресторанта на хотела.
Разходката из селото беше весела. Минахме през “дискотеката”, в която имаше двайсет деца, играещи на електронни игри и билярд, а музиката беше най-модерните хитове от 90те, улиците си бяха покрити с прахоляк, а във всяка постройка се виждаше едно и също. Маса, хамак, и...забележете...огромен телевизор с плосък екран! Бяхме изумени. На тази немотия и беднотия ще кажеш, че се беше разбил самолет с последен крясък на техниката телевизори и всички бяха грабнали по един. Няма как иначе да си обясним контраста.
Оооп, пропуснах. По прашните улички като бесни летяха колички за голф, отрупани с местни, които се състезаваха, крещяха, обикаляха в кръг и се смееха...хмм...ами да се веселят хората. Няма само телевизия да гледат я!
Легнахме пак рано, но не заспахме. Скоро започнаха да минават пак с количката пред стаята ни и да пеят. Този път излязохме на разходка вместо да се натискаме да заспим. Имаше пълнолуние, а отливът беше толкова голям, че се разхождахме на десет метра навътре по набраздения от оттеглилата се вода пясък и джвакахме. Отново беше красиво. Лодките на рибарите бяха останали на сухо. Ако не бяха крещящите местни състезатели, бих определил момента като загадъчен и вълшебен, само че както и на Баунти навремето, хората си имат количка и искат да я карат по пясъка. Това, че ти си отишъл да се насладиш на природа и тишина нищо не означава за тях...абе...циганчета – какво да ги правиш – веселят се.
Легнахме пак, бутнахме тапите в ушите и набързо се понесохме над вълните право към огромната луна.
Лека нощ.
Ден 3:
Сещате ли се песента “Just a perfect day”? Ами точно така си беше. Един перфектен ден. Като започнеш от кафенцето, закуската, моренцето, дъългото излежаване на плажа под чадъра от бамбукови клонки, с биричка в ръка, слушаш си музичка...ааах, релаксченце. После като огладняхме, отидохме до селото, което, както казах вече, се намираше точно на десет минути и два века разстояние от нашия хотел. Намерихме един малък, празен ресторант, който или точно отваряше, или беше празен, защото миришеше доста лошо, но ние, с големи усмивки на лице си казахме, че сигурно ще свикнем с миризмата, а искахме да останем в тази типична обстановка с дървени масички и столове, направени от пънчета, с шарени покривки и натруфени многоцветни стени. Така и стана. Скоро от миризмата нямаше и помен, а ние пиехме поредни бири и аз (по заръка на баща ми) експериментирах със садистичните способности на мексиканците да измислят люти ясия, от които на бай ви Ганьо...знаете за едрите капки пот. Течаха сълзи, а аз продължавах. Представа да си нямам какъв бе вкусът на храната, защото от първата хапка си бях изгорил всички вкусови рецептори. Благодаря ти, татко, за хубавата идея! И без друго беше започнало да ми омръзва вече от вкуса на мексиканска храна.
Важното е, че това шарено ресторантче отвори темата, че точно това съчетание на всички пъстри цветове страшно си отива с белите пясъци и млечно-сините морски води. Това беше една запечатана картинка в представите и на двама ни от Мексико, та решихме да я пресъздадем в снимки. Купихме едно пончо от съседния магазин за сувенири и наехме за $5 едно сомбреро – гигантско и шарено. Щеше да е хубаво ако можехме да си го купим, за да се перчим по улиците на Лас Вегас, а и после из България с него, но за нещастие нямаше да има къде да го поберем в единствената си раница между плавницие, шнорхелите и трупащите се мидички. Правихме си много снимки на плажа с тези многоцветни аксесоари, хората даже и в самото село ни се смееха на одеждите, та отпадна идеята да купуваме втора раница за сомбрерото, защото се прокрадна мисълта, че може и да изглеждаме смешно с тях. Не вярвам да е било така, но пък знаеш ли как ще разсъждават хората като се върнем в XXI век.
Остатъка от следобеда прекарахме все така в коктейли, бирички и музика, а някои си платиха по-скъпо и от Вегас за масаж на терасата на главната постройка, с гледка към хамаците, колибките и великия плаж. Пръц!
Този залез гледахме от насред морето, от едно кану. Гребяхме и ахкахме от кеф. Пръскахме се, смяхме се и гледахме птичките, на които явно ние се струвахме странни птици. Голям покой! Голяма красота.
Вечерта прекарахме в търсене на тефтерче из цялото село, защото вече усещах, че материалът за пътеписа се натрупва и ще го забравя. С много зор и в компанията на две красиви запотени бирички, глътнали по едно резенче зелен лимон, открихме нужните материали и се отправихме към цивилизована вечеря в хотела.
НЕ ПИЙТЕ БИРА СЪС СОЛ И ЛЮТ ЧЕРВЕН СОС! Първо: много люти! Второ: много е солена! Трето: пие се много бавно! Четвърто: оставете си шанса да си се олютите с храната си, както са ви посъветвали бащите ви. Няма нужда от излишен огън в напитката, след като се опитвате с нея да потушите този в устата си.
Лека нощ.
Ден 4:
В шест или седем сутринта “таксито” беше пред хотела. Оказа се същият човек, който ни беше предложил да търсим китовите акули. Беше натоварил на количката за голф и двете си деца. Явно няма кой да ги гледа и си работят с тати децата. Казаха, че миналия ден са търсили акулите осем часа. Туристите много се били изнервили. Добре, че не отидохме.
Следват лодка, атобус, друг автобус, друга лодка, около десет минути пеша с раниците на гърба и сме се прехвърлили на остров Козумел – едно от световно известните места за гмуркане и гледане на шарени корали и рибки.
На първо впечатление много зверски горещ, подобен на Созопол туристически остров, където всичко е пълно с магазинчета и сергии, с ресторантчета и тарикати. Отвсякъде ти подвикват “амиго, амиго, ела тука яж или купувай” или пък “ханимунърс, ефтини злата за булката има”. Досада и задух. Хотелът ни беше приличен. Стаята на два етажа. Долу хол, горе – спалня. Яко. Климатици, телевизори, да не излезеш навън в тази жега.
Кажи речи това и направихме. След като собственикът – евреин – ни изпрати да обядваме в “прекрасния” му мексикански ресторант, който изглеждаше такава дупка, че избягахме като попарени; след като платихме сума ти и пари за един смешен обяд в един смешен ресторант, където в тоалетните пишеше на голяма табела “Измийте си ръцете преди да се храните и след тоалетна!” (някой явно е видял, че в Щатите пише в тоалетните, че работниците са длъжни да си мият ръцете преди да се върнат на работа, превел-недопревел каквото могъл и издал заповед на клиентите си); след като казах на Алекс, че този остров не ми е нещо любим, си прекарахме следобеда в стаята пред телевизора. Защо пък не. Почивка. Можеш да си правиш каквото си искаш!
Вечеряхме в италиански ресторант, разходихме се из градчето, Алекс я опръска една вълна покрай брега и я намокри почти изцяло, пак направихме сеира на местните таксиджии и се проснахме да си спим в хладната стая. Ммм...
Лека нощ.
Ден 5:
Планът беше: кафе, наемане на кола и каране из острова, вън от населените места, за да ги видим къде са тези ми ти велики коралови рифове.
Още от закуската объркахме плана, защото след първото кафе, на път към хотела, на две крачки видяхме още една сладкарница, която ни се стори много приветлива, та се отбихме за по една палачинка с течен шоколад и по още едно кафе. Боже, помилуй! Грях ни на душата за какви калорични бомби става въпрос.
След това като настана едно търсене и пазарене. Ама то не са тарикати, не е чудо! Ела тук, ще ти дам кола за $15. отиваш ти и те почват. Ето ти тая, ама е без климатик и не и се заключват вратите, и трябва нам колко си лева за застраховка, пък после нам колко си на километър... и ние с Алекс обикаляме ли, обикаляме из жегата от измамник на измамник. Най-накрая се спазарихме с едни и яхнахме една хубава малка бяла количка с климатиче за към $50, та потеглихме из острова. Тук да спрем, там да спрем, къде са хубавите рифове, никой не знае. Един вика там идете, друг – другаде. Поразкарахме се, разбрахме системата с плажовете каква е. Значи, там всички плажове са безплатни. Обаче, за да заобиколят закона, тарикатите където има малко ивичка, направили заведенийце. За да си на плажа си им в заведенийцето, а за да си в него, трябва да консумираш. Отиваме ние в едно, казват ей тука седнете и какво ще пиете и обядвате. Ние викаме – нищо. Сега ще се гмуркаме, като излезем – тогава. Не сега на пълен корем я! Ааа, не може - вика мангала – така. Трябва първо да консумирате! Тъй ли, аре чао! И така, тук и там. Най накрая паркирахме до един каменист плаж, където нямаше заведение и се пуснахме във водата. Ама каква вода само! Нямам търпение да ви разкажа! Тук нямаше изобщо отенъка на зеленото. Всичко беше от мастилено синьо, до кристално небесно лазурно. Ама просто ахваш!
Спуснахме се ние в плитчините покрай брега. Да, хубаво беше. Имаше рибки и по някой и друг корал, но като цяло много бедно. Нищо общо с това, което съм видял във Фиджи. Какво се оказва. Като задухал преди две години оня ми ти ураган – Рита, та затрупал коралите с пясък. Нищо не останало. Избил ги всичките. Само тук таме се подаваше по някоя тъжна следа от световно известното място за гмуркане. Жалко. Ураганирте в карибския басейн са се засилили поради покачването на температурата на водата, следствие на глобалното затопляне. Еми това, което сами си правим, никой не може да ни го направи. Хак да ни е.
Преместихме се на плаж с красива гледка към морето, пихме пини колади и се излежавахме известно време. После пришпорихме колата и обиколихме целия остров. От източната му страна нямаше никакви селища и беше много красиво. Бурно мастилено море, бели пясъци и силни ветрове. Спирахме по пътя, къпахме се, снимахме и се радвахме на дивата непокътната природа. Беше прекрасен момент. Един от малкото, които осмислиха престоя ни на Козумел. (или както го кръстих – Козунак). По пътя имаше малко базарче за сувенири и това-онова. Купихме си един кокосов орех и му изпихме млякото с наслада. Още едно приятно изживяване. Да не говорим, че точно там покрай брега имаше огромни скали и станаха прекрасни снимки.
Следобеда се върнахме в града, ядохме в хотела и се опътихме да търсим мехлем. Какъв мехлем ли? Не се ли сещате? За гмуркали се в 12часа на обяд туристи, пекли се на слънце и играли си с вълните по хладните плажове. Хай честито! Така ни бяха изгорели гърбовете, че като си махнахме банските приличахме на мартенички. Тъжна картинка, ама ние в този момент все още се смеехме.
Вечерта съвсем разгневихме бога на диетите с вкусна пица с четири сирена. Все още изкупуваме грехове във фитнеса.
И нали до сега разказа ми за всеки ден завършваше с “лека нощ”, този ден завърши с охкане и пъшкане под изгорелите ни кожи и...
Тежка нощ.
Ден 6:
Може и да съм го споменал вече, но най-тъпото нещо в Мексико са мексиканците. Аз мислех, че само тези, които живеят в Щатите не са стока, както и повечето българи във Вегас също не са. Само че докато в Бг има готини хора, то в Мексико май не срещнахме такива.
Едно на ръка колко са глуповати, второ колко са некадърни и трето -какви са мошеници и тарикати. Ще обясня:
Глуповатостта е подобна на нашите циганета. Само дето не ти викат бате бате, ами амиго амиго. Бих казал, че без да имам конкретен пример на ум, просто се усещаше някаква наивност или просто ниско ниво на интелигентност.
За некадърността си мислех следното. Населяват такива райски красиви земи с едни от най-красивите плажове в света, с рифове и джунгли, и огромно богатство от животни. Но! Живеят в колиби; не се сещат да си развият туризма – повечето хотели са или на американци, или на испанци, или на евреи. Местните се занимават с организиране на гмуркания и даване на мотопеди и коли под наем. Да ви кажа, най-хубавият ресторант в Козумел беше пицарията, притежавана от италианец. Техните мексикански ресторанти изглеждаха като смрадливи дупки. Същите тези гнусни стаички, в които живеят са направили на ресторант или магазин, или двора им е платен паркинг, но те продължават да си живеят там. Като затвориш, магазина ти става къщата ти.
Що се отнася до мошеничеството, преминавам на разказа за началото на шестия ни ден.
Отиваме да заредим колата с бензин, за да я върнем пълна както си му е реда. За предния ден бяхме изхабили не повече от четвърт резервоар. Отиваме на бензиностанцията, казвам аз на момчето да я напълни догоре и той след 20 секунди пълнене вика 15 долара съм му дължал. Казах си ай стига бе! На мен в щатите ми струва 40 за си заредя колата, дето е по-голяма, а тук 15 за една четвърт само. Вероятно обаче съм се подвел и от факта, че тъпите мексиканци си нямат свой знак за пари, а използват същия знак за долар - $. Та на колонката може и да е пишело $15, но това в американски пари значи $1.5, което ми се струва далеч по-удачно. Но както и да е. Не ми се пазареше. Тръгнахме. След две пресечки открих, че стрелкичката си стои на същото ниво, на което беше и преди, и макар че отнема няколко пресечки индикаторът да се освести, този не се помръдваше. Ей, избиха ми шайбите! Побесняхме и двамата и газ обратно на бензиностанцията. Алекс отиде направо при менаджера и му разказа какво е станало. Той вика на тариката “веднага да им напълниш бензин догоре!” а аз казвам, че това не е достатъчно и искам да ми се върнат парите. И като се съюзиха и двамата, взеха да ми разправят как сигурно ми е бил много по-празен резервоара, та за това било излязло толкова пари, все едно аз съм тъп.
Тръгнахме си страшно побеснели, без никакво възмездие. Чувство, което бяхме забравили откакто не сме си в Бг, защото, колкото и да плюем американците, в това отношение, оплачеш ли се и ела, та виж как клиентът е Бог! Аз сам го знам от ресторанта. За какви нелепи неща хората получават безплатни вечери за по 300-400 долара.
Върнахме колата без да ни измамят.
Качихме се на лодката и се върнахме от Козумел обратно на Плая дел Кармен – друг курорт, ала Созопол, откъдето трябваше да наемем кола за следващите няколко дни. Имахме резервация в една агенция. Обявената цена беше $14 на ден. Намемаме ние за една семица, оня вика нещо като $500. И ние - шах! Абе чакай, бе човек, 7 . 14 = 98! И той като почна: ами застраховка на ден $28, такса върху наема и застраховката, еди колко си процента, такса за това, че я наемате от едно място, а я оставяте на друго, $70 и ето ви на – 500. Айде пак сметки. Ами за два дни колко ще излезе? $117. Ок, викаме, ае наемаме. И почнахме да попълваме документите, а аз на средата викам на Алекс. Чакай малко за два дни ние само ще си отидем до следващия хотел и толкова. А като си спомня, как ни излезе без пари да дойдем до тук, не можем ли пак да си вземем автобуса? Тя се поядоса, но решихме да проверим...оказа се, че билетите до Тулум са по $3.50 на човек! А ние щяхме да отидем до там за 117. Я да видим кое е по-изгоднотооо.
Така умря и последния шанс да си наемем кола и аз бях адски облекчен! Хем нямаше да се притеснявам, че карам из чужда страна, хем нямаше да се разправям с бензинджии, което би ни излязло солено за джоба и за нервите, хем нямаше да се налага да подкупвам пословичните мексикански полицаи, които са точно като бъларските.
Всъщност не споменах за още една измама по-рано същия ден. Като сменяхме пари, жената в чейнджа “съвсем без да иска” преброила грешно и ни даде със 100песос/10 долара по-малко. Знам си аз да броя по два пъти! Ох, много съжалявам, объркала съм се! Егаси му си и си!
Айде на добре познатите Старбъкс кафета, които има на всеки ъгъл в Щатите, а явно и в Мексико, да си изчакаме автобуса, а и да знаем, че няма да ни метнат и там нещо.
Алекс видя един чичко с две мини маймунки и ходи да се снима с тях. Малко разведрихме обстановката.
След автобуса пак пазарлъци из Тулум с таксиджиите – колко да платим до хотела си. Те викат $30, ние викаме $15. те – 25, ние пак 15, и дойде един друг и вика – 10. Готово!
Като стигнахме в хотела питахме колко е нормално, те викат ами 7! Просто нямам думи!
Ами как след тези случки да оценя къде се намирахме! Бяхме на едно от няй-красивите места, а бяхме криви.
То едни плажове, то едни бурни сини вълни, едни палми по пясъка, полегнали от ветровете, ама стаичката ни върху дървени колони, насред една джунгла от палми, цялата дървена, с дървени мостчета към другите стаи и плажа, всичко направено с мерак, красиво, с хамаците му, с една уютна баня! Проста да паладйееш!
Яд ме е значи! Ето какви места са се паднали на тези тъпи мексикански тарикати!
След обяда нямаше и помен от лошото настроение!
Прекарахме следобеда в разходки по плажа, бирички и излежаване. Вечеряхме в едно симпатично джунглесто ресторантче. Опитвахме се да се събудим и да оценим, че тук всичко е автентично, а не се намираме в някое казино във Вегас, направено да изглежда като джунгла. Не, ето – това си е джунглата! Не съм сигурен успяхме ли...
Пак не много лека нощ (още ни боляха гърбовете).
Ден 7:
6:00
- Тении, ставай!
- Моля?! ^*(&^^%*$%#%$#&%$&$#***@
- Ставай да гледаме изгрева.
- Моля?! @^#(*&^@@#($$@@*&^%%
6:05
- Ами аз ставам тогава.
- Аааааа и аз идвам.
Тук изгрев, там изгрев...няма изгрев. Една купчина облаци над морето.
Един през друг се прозяваме, а до нас едно куче, и то. Но ето, че започнаха да порозовяват облачетата и тук таме през пролуките се виждаше слънчо как се измъква от водата и започна да рисува по небето с веселите си цветове. Добро утро, слънце, мисля че от мнооого години не сме виждали изгрев. Сигурно откак като пристигнахме в Щатите и работехме нощни смени.(поправка на редактора – от както работех нощни смени, че после и във Фиджи. Абе много си ги измисля тоз моя мъж.)
Собствениците на хотела събраха групичка от няколко души да ходят да гледат и да плуват из пещери. Закараха ни наз без пари до града, да видим руините на Тулум. Няма да се спирам подробно, защото камънаците никога не са ме впечатлявали особено. Правихме си снимки предимно с игуаните. Гледахме красивият надвесен над морето скалист бряг, върху който беше разположен някогашният търговски център на Маите. Това беше мястото, което първо видели конкистадорите. Гадни испанци, значи! Мисля, че са завладяли една изключително интересна цивилизация, сложили са им хомота на врата и са им изпили желанието за живот. Точно това им липсва на местните, които бяха сигурно 90% маи. Говорят си на майски език и изглеждат досущ като рисунките по стените – със сплескани глави и големи, орлови носове. Говорехме си с Алекс как светът би бил по-интересен и разнообразен ако културите не се заличаваха толкова безпощадно. Добре, че България не е останала под турско робство. Иначе сигурно и ние щяхме да сме една измет от потъпкани души.
На връщане, още едва 10 сутринта, слънцето изпепеляваше от жега. Минахме през супер маркета малко да се изтарикатим и ние, да спестим лев и си купихме това онова, да не се охарчваме днес по ресторанти. Разни бири, фъстъци, сиренце, туй-онуй. Сметката - $18.
Таксито $7 и обратно в хотела. Обядвахме на плажа, излежавахме се, слушахме музичка, разхождахме се и си играехе с хотелското куче – Чиле, аз се погмурках, но отново нищо не открих, покарах боди борд (лесна работа), следобеда се събрахме с групата, която се беше върнала от пещерите и гледахме залеза от най-високата стая в хотела. По дяволите! Как така не знаехме за нея! Сигурно на ниво четвърти етаж (имайте предвид, че всичко е дървени колиби, строени от собственика), от едната страна виждаш морето и изгрева, а от другата – зелено море от палми и залеза. На самия хоризонт се виждаше голяма могила. Собственика на хотела каза, че винаги се е чудел каква е, тъй като е насред джунглата. Опитал се един ден да стигне до нея и на петата минута той и Чиле се озовали насред мочурище. Едвам се измъкнали. Никой още не е ходил там. Предполагат, че са неизследвани руини. Яко а?
Та бърборихме си ние с двамата Ню-Йоркчани и момчето от Аржентина, което цял живот живяло с Австралия и работи като строител на гигантските аквариуми – имам пред вид тези, за които гледаме по телевизията, където вървиш в един тунел, а над теб плуват акули и милиони риби. Доста готска професия според мен. Гледахме залеза от тази стая – лудница - и завиждахме на Аржентинеца, как я е набарал. Та от лаф на лаф и не сме усетили, как са ни навили да ходим с тях на ресторант. Този път дискусиите бяха не само с бога на диетите, а и на портфейла, но какво да се прави – хора сме, съгрешаваме.
Изкарахме си много весело. И тримата ни нови познайници се оказаха яки хора и беше весела вечер.
После даже ни подмамиха да правим нощно къпане с тях и макар и да беше много тъмно и леко страшничко, склонихме. Легнахме си изморени.
Най-после не болеше.
Лека нощ!
Ден 8:
- ОБИЧАМ ТЕ!
- И аз! Благодаря ти, че ме доведе по тези прекрасни места!
- Добро утро!
...
Не се и опитахме да ставаме за изгрева. Наспахме се хубаво и отидохме да закусим долу. Собствениците мързеливо се излежаваха по хамаците пред кухничката на хотела, а покрай тях си играеха двете кученца. Едното, за което вече споменах – Чиле – продължаваше да ни тормози и да ни носи кокосови орехи, да му ги хвърляме.
Докато закусвахме си говорехме със съдържателя за това как толкова обичал морето, че решил да направи нещо, та да може да го вижда и чува винаги. И успял – построил това хотелче и го направил близко до природата и непретенциозно. Просто с вкус. И така си се изхранват с жена му. Живеят си спокойно и си мързелуват покрай морето във вечното Юкатанско лято. Един пример за това как човек може да работи това, което му харесва. Рядко се срещат такива май.
А на нас ни беше време да се поразделим с морето и да навлезем във въртешността на полуострова, за да видим и малко от градския живот на мексиканците.
Представях си малки прашни улички, шарени къщурки, барове и ресторантчета на всеки ъгъл, кактуси и мустакати чичковци със сомбрерота. Нали имам право? Не си ли представяте нещо такова като чуете за Мексико? Едва ли не как са тръгнали с пищовите и бутилките текила по улицата и гърмят из въздуха...ами да видим какво видяхме ние...
Потеглихме с автобуса към Ваядолит (пак за жълти стотинки).
По-рано споменах как Козумел ми звучеше като козунак. А как ви звучи на вас Ваядолит? На мен така: “Виждам, че нещо не ти е добре, пий два ваядолита и сложи краката с гореща вода”. Или пък: “Тази ваза е фина изработка от ваядолитната епоха, 3000г. преди Христа.” Както и да е. Надали на един мексиканец “Каспичан” му звучи много добре също.
Стигнахме. За прашно, беше си. Беше страшно горещо и душно. Раницата с багажите на двама ни подчертаваше жегата и образуваше влажни температурни усещания по гърба ми. Хотела беше на четири преки от автогарата. Сториха ми се доста повече. Може би и защото го подминахме и продължихме още една-две, пък после се върнахме.
Малко сме подранили. Трябва да почакаме да ни приготвят стаята така че имаме достатъчно време да ви разведа из хотела и да пийнем по бирички. Нищо, че е 11ч. сутринта. От тясното тротоарче (хмм, сетих се за вица за полицая и трупа...как ли се пишеше тази дума?) влизаш през напълно плоска фасада, даже май и без прозорци, през висока арка, в разкошен вътрешен двор – колониален стил. В центъра на двора - огромна градина, с фонтан по средата, хиляди цветя и растения, само дето фазани и пауни не се разхождаха. Покрай целия двор има масички с бели покривки и плетени столчета, а по стените – множество празни кафези под които пише:“Птиците са си по местата”. Прекрасно! Върху едно буре сигурно бяха горяли хиляди свещи, защото беше се стекъл около метър висок восъчен замък, а кулите му, разбира се, бяха запалени свещи.
Няма смисъл да коментирам. Обстановката беше приказна, настроението ни - също. Храната пък да не говорим! Евтино, много вкусно и с чудесно обслужване. Така си изкарахме няколко часа на сутришен кеф и скоро дойдоха да ни кажат, че стаята ни е готова. По пътя се минава от този, в друг вътрешен двор, с басейн, шезлонги и зелена тревичка. Алекс веднага си заплю занимание за следобеда.
Качихме се в стаята – скромна, чистичка, нищо особено. Чуваше се весел шум от едно съседно училище, където някои деца играеха, други свиреха някакъв тържествен марш, някаква учителка говореше по високоговорителя, а в същото време свиреше мелодията от “Тайм ту сей гудбай”. Тази симфония не ни притесни, даже не се разтревожихме от факта, че точно пред прозореца ни, който гледаше към спокойния басейн, се строеше нова притурка към хотела и се чуваха чукове и дрелки! Кеф!
Алекс слезе на басейн, аз останах да си почина на хлад и климатик. Тя се върна след 10 минути и каза, че не издържа на шума, а аз усмихнато и предложих да се разходим из града, защото скоро и на мен щеше да ми дойде в повечко прекрасната иначе дозировка от звуци.
Точно пред хотела беше центъра на града – малък парк с деца по ученически униформи, целуващи се по пейките. От другата му страна – високa красива църква. Отляво – плоски фасади, отдясно – плоски фасади. Заразхождахме се по малките улички. Все едно някой е минал с нож и им е отрязал балконите и стрехите на тези хора! Как така едно нещо не стърчи? Навсякъде еднакви двуетажни къщички, глухи фасади и тесни тротоари.
Отегчени отидохме до едно сеноте – от тези, пълните с вода пещери, които има по целия полуостров. Слязохме ние по стълбичките, за да открием огромна мръсна локва, в която се пличкат и скачат 10 циганета. Хмм.
Небето помрачняваше. Стана още по-задушно. Върнамхе се в стаята, да спим. Скоро запука зверски дъжд и за наша наслада оркестрантите и строителите се изпокриха. Поспахме сладък следобеден сън.
Като станахме все още валеше, но ние цап-цап през дъжда отидохме за сладолед и намерихме едина картинна галерия с превъзходни картини. Тук мога да пиша доста за тях, но се страхувам да не се отплесна много, затова ще изтичаме обратно през дъжда до хотела, в резултат на което ще сме мокри до кости. Дали пък няма опасност да настинем? Я за всеки случай да ударим по една текилка преди да се върнем в стаята! И чудо! Благодарение на прекрасната на вкус и изпита на екс течност със сол и зелено лимонче, се разминахме без да настинем! Да живее народната медицина!
След още мързел и разходки из разни неприятни бедни магазинлета и дюкянчета – да търсим на Алекс шнола, без да знаем даже и думата - минахме през църквата. Отпред се снимахме с една много типична бабка. (Всичките до една изглеждат така: високи са по метър и двайсет, без майтап! Слабички и чернички, облекли едни ослепително бели рокли до коленете, които задължително имат ред цветя около врата и ред около коленете! Ама пълно ви казвам с тези бабета – с лопата да ги ринеш.) Надникнахме в църквата. Беше висока, с познатите католически редове от пейки и без олтар, ами с един пиадестал отпред и кръст. Не се чувствахме като у дома си. Не влязохме навътре.
Вечеряхме превъзходни студени крем-супи! От авокадо, домати, даже от смлени краставици с кисело мляко! Ако не беше ванилово млякото, бих си помислил, че се опитват да правят таратор, но няма страшно! В мексико кисело мляко не вирее! Могат само сладко да го правят.
Лека нощ!
...
момент
...5ч. сутринта.
Какво се чува? Вълшебна птича песен! Но не една или две птици - сигурно милион! Ранният утринен звук на събуждащата се около нас джунгла е едно от най-приказните преживявания, които съм имал. Звукът беше толкова силен, и вълнуващ, че да затаиш дъх. Беше красив среднощен момент. Съжалих, че не съм взел камерата, само за да запиша този невероятен концерт. Отново съм заспал, макар че исках да продължавам да слушам.
Лека нощ!
Ден 9:
